Най-новото интервю на проф. д. н. Венелин Терзиев, преподавател във Военна академия „Г. С. Раковски“

Споделено знание
Или от какво знанието боледува


Много документи определят взаимоотношенията и позициите в образованието и науката – от закони и поднормативни документи, до правилници, стандарти, обикновени правила и още много други. И всеки един такъв документ си има точно и определено място по смисъл и съдържание. В определената рамка всеки се развива, свързан с тези системи – учител, преподавател, учен… Което е необходимо, но и недостатъчно условие, за да бъдеш добър учител, преподавател и учен. Учителят, преподавателят, ученият преподават, разпространяват, споделят знание. А то, знанието, е особена категория. То не е плод или зеленчук, който да продадеш или размениш. Знанието е „велико събитие“ и към него така и трябва да се отнася човек – като към нещо велико.
Какви са особеностите на знанието?
В Оксфордския английски речник знанието е дефинирано като: факти, информация и умения, придобивани чрез преживяване или образование, теоретичното или практическото разбиране на субекта, или това, което се знае в дадена област като цяло или осведоменост, запознатост придобити чрез преживяване на факт или ситуация.
Да знаеш означава и много, и малко. Знаеш много, но затворено в личното пространство знанието остава само индивидуално притежание. Носи относително малка полза за околните и за обществото. Силата на знанието е в неговото споделяне – изречено, разпространено, преподадено или написано. Колкото по-голямо пространство заема знанието, толкова по-полезно е за обществото и за неговото развитие, то се превръща в живот. Споделеното знание стои в основата на човешкото оцеляване и развитие. Споделеното знание ражда нови идеи, създава възможности и перспективи, премахва граници, създава нови продукти, отваря врати на всяко развитие. В бизнес средата споделеното знание е безценен ресурс и е двигател за функционирането на пазарните взаимоотношения, от което винаги печели крайният потребител.
И не е случайно, че се създават отворени образователни, научни пространства, които дори влизат в рамките на политически и социални инициативи (единно европейско образователно пространство, единно европейско изследователско пространство и т.н.).
Как се споделя знание?
За да споделиш знанието – трябва да го владееш, трябва да имаш не само чуждото знание, което си осъзнал, осмислил, върху което си разсъждавал, но трябва да добавиш мнение, коментар, или свое знание, постигнато чрез собствените ти усилия. Знанието се споделя по много начини, дори често необозначавани като такива. Преподавателската и научна работа се определят като основни в споделянето на знание.
За да преподаваш, разпространяваш и споделяш с други знание, се изискват много други неща (умения, опит, компетенции, владеене на комуникационните канали, различни усилватели и др.), които няма как да се прочетат или открият в законите и правилата. Отвъд документите се изисква определена и качествена творческа енергия, отдаденост, себераздаване, разбиране, съпреживяване, съпричастност, неутолима жажда за познание, неукротим дух, откривателство, неуморимост, непрекъснат стремеж към усъвършенстване, непримиримост и много други чисто професионални (професиографски) характеристики. Да бъдеш добър преподавател не е необходимо да прочетеш страниците на учебника от катедрата, да зададеш правилните въпроси, за да оцениш ученика или студента, да прекараш нормативните часове в аудиторията и лабораторията и да напишеш определен брой публикации, с които да вървиш по пътя на академичното израстване. Да бъдеш добър преподавател и учен е мисия, която носят в себе си малцина. И не случайно казвам, че да бъдеш добър преподавател, значи да умееш да споделяш знанието така, че то да достигне до много и да достигне по начин, който ще провокира ново знание. Тогава има смисъл и значение да се живее за и със знанието. За споделящите знанието това е същност и смисъл, то е тяхно верую. Дали всеки е способен на това? Да се отдадеш до степен на изчерпване или да не си способен на това. А дори и да нямаш – по редица причини – тази възможност, е въпрос на същностно развитие.
Но не само с преподаването се споделя знание. Споделяне на знание се осъществява по много начини извън училището и университета. И тези методи съвсем не са по-маловажни, защото именно те създават среда и мрежа за непрекъснатост на процеса. Отдавна това е измислено и ние прилагаме тези методи без да се замисляме върху значимостта, която носят, върху ефектите, които създават, върху влиянието, което определят. Конференции, семинари, конгреси са местата, където се споделя знание. Едно и също знание може, и е добре, да се споделя на много и различни форуми. И в това няма нищо лошо и неестествено. Едно и също знание може да се опише в много научни, и не само научни списания, и в това също няма нищо лошо. Така то достига до много по-голяма и разнообразна аудитория, като намира своите ползватели и потребители. Така то провокира нови идеи и създава последователи.
Нуждае ли се знанието от последователи? Един, надявам се, риторичен въпрос, който има еднозначен отговор. Да – за да бъде споделено, знанието трябва да има своите последователи. В противен случай как определени идеи, мисли, съждения или тези ще достигнат до определена общност и как те ще се превърнат в необходимост от потребяването им. И това е принос, който не всеки може и умее да прави. Много модно днес говорим за „инфлуенсъри“. Няма по-голям „инфлуенсър“ от споделеното знание. Стига да му дадем шанс и да не го ограничаваме – поради неразбиране на смисъла и стремеж да го поставим в рамки. И още по-лошо – да му сложим вериги, които ще го задържат само и единствено там, където някой е решил, че е неговото място. Имало е и такива времена и периоди, но днес, се надяваме, че те вече са отминали.
Днес, в прехода на автоматизираните системи към дигитални, разпространението на знанието се осъществява по различни начини, способи и методи от преди век. Естествено, най-важният от тях е ученето – формално, неформално, информално, което се осъществява в и извън училище. Нещо повече – училището е подпомогнато от изключително много допълнителни методи за разпространение на знания – организирани или неорганизирани, индивидуални или групови. Много преподаватели, учени, изследователи, управленци и различни специалисти разсъждават по тази тема и винаги има нещо различно и интересно в техните мнения по отношение на различните видове знания и различните пътища на тяхното разпространение.
В същото време много администратори не само разсъждават, но и създават правила, по които знанията се разпространяват и споделят, а когато всичко се постави в определена рамка, то залинява и носи относително малка принадена стойност. Когато администратори създават рамката „ти можеш – ти не“, „ти получаваш – ти не“ и тази рамка се формализира до степен на фаворизиране или елиминиране, до степен на създаване на приятелски кръгове, до степен на създаване на една академична прослойка без особен принос към знанието, но с възможности за разпределяне на влияние – тогава и знанието губи основното си предназначение, губи страшно много. Губи, защото администраторът си „изработва“ бонус от всеки, който стои под него в йерархичната зависимост, за да стане „видим“. Няма значение на кое място в списъка на авторите си, но важна е бройката.
Истинското знание не признава този модел. То се опитва да излезе на повърхността по друг начин – неформално, лично, със собствен почерк. То влиза в собствените си обувки, влиза в нови аудитории, излиза пред нова публика и изпълнява мисията на споделянето и разпространението. Дали този тип знание ще получи титла или признание е въпрос на подход. Може би, но не е много сигурно! Дали този тип знание е полезно? Да, защото създава. Не е ли споделяне на знанието участието в различни конкурси, чрез които се стремим да привлечем млади хора към учителството или към науката? Защо го правим? Защото днес сме в дефицит на лидерство в знанието. Младите хора се прпивличат с авторитети, не с администратори. Авторитетите не споделят, за да се харесват, а за да създават последователи на знанието. Те са новатори, те са различни. Биват харесвани, ако са атрактивни, ако знаят много, ако умеят да общуват, ако носят харизмата на знанието, което притежават. И не е ли това нов прочит?
Знанието, което се разпространява чрез различни форми – като книги, списания (от най-различен характер), вестници, електронни платформи и интернет, означава запознатост с определено съдържание, информация, относно фактология от най-различен характер и позволява да се прояви разбиране, асоциативност, разсъждения, възприемане, откриване. От знанието тръгват определени и различни процеси. Естествено, всички тези разсъждения не провокират нарушаване на правилата, но търсят онази промяна, която ще създаде нови модели на споделяне на знанието. Управлението на знанието, изкуственият интелект са част от този неочакван, но и незаобиколим процес.
Всеки използван метод за разпространение на знание може да се нарече споделяне на знание. И според мен, именно споделянето на знанието го прави живо, активно, полезно, работещо, ефективно, осигуряващо развитие не само на съответния фактологичен ресурс, но и изграждащ нов такъв. Всяка преподавателска дейност, независимо къде – в училище, университет, център за обучение, научна структура – е дейност по разпространение и споделяне на знание. Но не всеки, който го прави, стига до върха на споделянето. Споделянето на знанието е мрежова дейност, като мрежата се разраства до огромни размери, изискващи строга систематизация и окрупняване по тематичност, за да може да се обхване и за да може да продължи развитието. От една страна преподавателите и учените преподават знание, натрупано до момента, от друга страна, изразявайки собствено мнение или добавяйки собствени изследвания и проучвания, те го обогатяват и доразвиват. При малко по обем знание, каквато е била ситуацията в началото на натрупването същото, всяко новооткрито знание обикновено е носело името на този, който го е добавил. Така са се появили много закони в науката, които носят имената на откривателите си. Така викът „Еврика“ е достигнал до много хора, но дали един подобен вик днес е постижим с една публикация, която ще се прочете от ограничен кръг хора (а в някой случаи само от авторите)? При натрупването на огромни бази знание, които дори трудно се систематизират, това не винаги се случва, или се случва само при особени случаи на сериозни открития и приноси. Признаването на приноса на всеки, който е добавил макар и малко ново знание, се осъществява по друг начин. Така цитирането на приноса се превръща във важен елемент от оценката на приноса в развитието на знанието.
Днес, когато знанието и науката заемат огромно пространство в икономическия, социалния, научноизследователски живот и въобще в общественото развитие, то проследяването на приносите става все по-трудно. Да оцениш приноси за развитието на знанието преди теб, преди твоята собствена работа, е не толкова важно за документирането, колкото е важно от гледна точка именно на признанието, на етичността в отношението към всеки, дал част от своето собствено развитие на развитието на знанието. Затова оценката на приноса е неразривно свързана със споделянето на знанието. Разликата в оценката и споделянето се състои в това, че оценяваш и предаваш оцененото знание като оригинал, но в споделянето влагаш собственото разбиране или създаваш „ново развито знание“. „Смятам, че всеки от нас има полезни знания, които може да сподели с другите и трябва да го прави при всяка възможност, за да помогне на следващите, поели по същия професионален път – така, както и той е получавал помощ и напътствия от свои по-опитни колеги в началото. Опитът ми показва, че най-добрите програмисти, дизайнери, бизнес собственици, коучове и др. много обичат да отговарят на въпроси и да помагат на хора, които тепърва започват професионалния си път, сменят кариерата си или имат нужда от друг тип помощ. Те обаче рядко са питани, защото много хора смятат, че тези експерти са „недостижими“ и се притесняват просто да им пишат и да зададат въпроса си“, казва Силвина Фурнаджиева, основател на сайта. (www.edinvapros.org).
Споделеното знание става част от всеки творчески път, т.е. можеш да споделяш с различни аудитории, правиш го по различен, адекватен на тези аудитории начин и това е част от участието ти в процеса. И тук всеки начин е важен, всеки начин е стойностен.
Регулираме ли споделянето на знанието
Споделяме знанието устно и писмено. В устното споделяне можем да пропуснем имена, дати, позиции, но не е същото в писменото споделяне. Там всяко име и година са важни. За да спазим не само етичните норми на признанието на постиженията, но и да дадем онази систематизация, която е важна от фактологическа гледна точка. Там е важно и всяко авторово мнение, което не е „взето“ от никого, т.е. – това са собствено създадените знания, които стават част от общото. И тук се срещаме с понятията „цитиране“, „автоцитиране“, „плагиатство“, автоплагиатство“ – стряскащи термини, които могат не само да объркат споделянето на знанието, но могат да объркат и нечия съдба. Първите два термина, разбира се, са преодолими и в някои случаи „преизползвани“ – дали от презастраховка, дали от стремеж да се създаде престиж по отношение на аналитичността. Когато става въпрос за използване на методите на публикационната дейност, това може също да се изрази чрез споделяне на свои предишен опит (изследване) и всъщност всяка следваща работа се явява надграждане на предходната. Такова споделяне може и се прави не само еднократно и то не нарушава по никакъв начин нормите за разпространението на знание. И това е важно, защото именно това се явява не само споделяне. Това е надграждане и става част от общото развитие на знанието. В днешната наука това се нарича самоцитиране.
Другите два термина са близки до гилотината на учения и преподавателя или до изпращането му в не особено благоприятна група, която го бележи като вреден, дори отива по-далеч – дамгосва го до изхвърляне от системата. „Не-плагиатството“ е умение, „плагиатството“ е неумение в споделяне на знанието. Вярно е, че никой няма право да се кичи с чужди постижения и с чужди знания. Въпрос на отчитане обаче е дали това чуждо знание е обогатено и доразвито, дали създава стойност, дали носи полза на обществото.
Но за „автоплагиатството“ ми е трудно да дам определение – автор плагиатства от себе си… Ако плагиатството е ползване на нечий труд буквално, то автоплагиатството е ползване на собствен труд – буквално. Нещо като автоимунно заболяване. Боледува ли знанието от това?
Знанието боледува, но не от това, а от неумението да го придобиваш, от непознаване на стойността му. Знанието боледува от ограниченост, от това, че голяма част от призваните да го споделят са затворени системи, защото толкова могат.
А знанието се лекува единствено със споделяне и с привличане.
Какво е Националната карта за висше образование и необходима ли ни е тя?
Националната карта на висшето образование е подготвена като отговор на законово изискване и преди всичко – като отговор на създадените през последните години огромни диспропорции във висшето образование и различни други области, свързани с него. В идеята за създаване на национална карта на висшето образование, базирана на сериозната загриженост от влошеното качество на образованието, продиктувано от тези диспропорции, със сигурност има определена рационалност. През последните 20 години все се търсят начини за провеждането на набор от реформи, определени модернизации, подобрения и ред други начинания. Затова смятам, че определено вече е дошло времето да се изведат работещи идеи, които да променят ситуацията към едно силно участие на висшето образование в икономическото развитие на страната.
Как и доколко Националната карта ще помогне за провеждането на подобно действие? Ще помогне ли да се даде отговор на актуалния, но и избягван за директен и честен отговор въпрос: Много ли са или не университетите в България? Има ли основание за разкриване на нови университети? Или ще остане набор от кутийки, в които са фиксирани числа, отговарящи на добре известното фактическо състояние на висшето образование. Състояние, което е известно от достатъчно дълго време, защото разработената неотдавна Стратегия за висше образование е базирана именно на това фактическо състояние – с всички изводи и анализ, които са направени и в картата.
Аналитично подреждане на данните за университетите и студентите на всяка страна са безусловно необходими, регистри и рейтингови системи – също. Те определят демографските и териториални разпределения и са част не само от националната статистика, но и от системата за национална сигурност на всяка държава. Особено в период, когато слоганът или посланието „икономика на знанието“ се превръща от формалност в работещ механизъм. Особено в период, когато искаме да обвържем това икономическо развитие с възможностите на висшето образование. Акцентирането дори само върху някои от предпоставките е достатъчно, за да за се обоснове необходимостта от създаването на тази карта. И това са:
• силното разминаване между вида на специалистите, които се подготвят в системата на висшето образование и специалистите, от които се нуждае икономиката /бизнес средата/;
• несъответствието между качеството на специалистите, които подготвя висшето образование, и качеството на специалистите, което търси бизнесът;
• създаването на „излишъци“ и „дефицити“ в различни професионални направления – рязко нарастване на броя на специалистите в икономическите, правни и други професионални направления за сметка на техническите и технологични професионални направления;
• силното снижаване на качеството на провежданото обучение, бързото и непланирано разрастване на броя на университетите;
• законодателните промени, довели до влошаване на управлението на висшето образование и трудно контролируем процес на разширение на втората степен във висшето образование – магистърската, с огромен набор специалности, за които търсенето на пазара е нищожно ниско;
• свръхквалификацията /по брой на получени дипломи, но не по знания, умения и компетентности/ на специалистите за предлаганите на пазара на труда работни места;
Дали очакването, което беше създадено, включително за голяма част от академичната общност, че създаването на Национална карта на висшето образование ще даде възможност за решаване на проблемите в него и че това ще оправдае представения проект, е въпрос на време, анализ и оценка?
Определянето на профилната и териториалната структура на висшето образование в Република България по професионални направления според потребностите на пазара на труда е достатъчно сложна и в никакъв случай само количествена характеристика. Още по-сериозно това се отнася за идентифициране на потребностите за развитие на висшето образование – какво икономическо развитие и какво образование е нужно за това? Съвременните тенденции във висшето образование, изразяващи се в създаването на консорциуми, технологични центрове, хъбове, университетски мрежи и др., са важна част от случващото се в регионалното развитие. И подкрепата за балансирано развитие на мрежата от висши училища според потребностите на съответните райони и според реалните възможности е същностен елемент от провежданата национална политика по отношение на висшето образование. Но тя в никакъв случай не се определя само с количествени показатели, които в повечето случаи са добре известни от дълъг период от време.
Доста пресилено би било да се даде положителен отговор на проекта за Национална карта на висшето образование. Голяма част от данните, описани в националната карта, фигурират в интернет страницата на Министерство на образованието и науката и всеки, който може дори елементарно да борави с възможностите интернет платформите, може да се запознае с тях. Новото в настоящата ситуация е извеждането на четирите групи региони, чиято важна и значима роля се състои в това, че определят различни, макар и много близки, процедури за разкриването на нови университети. Но все пак, целта на Националната карта на висше образование не би следвало да се състои само в ограниченията за разкриване на нови университети. При все че е добре известна основната теза „Университетите на България са прекалено много“, отдавна трябваше да сме разбрали, че не количеството е най-важният критерий, а качеството. Качеството на всяко образование – от начално до висшето, пък и за обучението в докторска степен. Но за качество в националната карта не става въпрос. Различните пресечни пространства между брой студенти, брой преподаватели, брой безработни лица, брой реализирани по призвание /което не винаги означава по професионално направление от обучението/ са важни, необходими, но безкрайно недостатъчни, за да говорим, че тази Национална карта ще бъде полезна повече, отколкото съществуващата до този момент информация. Така структурирана Националната карта ще отвори възможности за откриване на нови университети в определени групи региони. Вероятно съобразени със специалности, които отсъстват в тях, което и до момента, извън мораториума, е възможно. Всъщност, националната карта е такава, каквито са заложените за създаването ѝ цели – образование само за себе си.
Какво би могло да се добави в Националната карта за висше образование?
Всички знаем, че за постигане на икономически растеж е особено важно образованието да работи съвместно с бизнеса. Всеизвестно е и че университетите освен образователни цели имат за цел и научното развитие и че без симбиозата между тях няма как да се постигне икономически растеж – нито интелигентен, нито приобщаващ, нито устойчив. И въпросът не е в това дали бизнесът или образованието трябва да имат водеща роля в тази съвместност. И именно тук е важно да се определи както на национално, така и на регионално ниво това взаимодействие – как и по какви направления трябва то да се осъществява. Неслучайно за всеки планов икономически регион са определени икономически приоритети, в които те следва да се развиват през определен бъдещ период, като сериозно участие в това развитие трябва да имат университетите. Всъщност, една от целите на провеждащата се реформа във висшето образование, която мнозина вече са забравили, беше именно такава – превръщането на висшите училища в университети, за да могат да развиват както образователна, така и научноизследователска дейност в повече професионални направления и по този начин да участват в развитието на регионите. Как и доколко университетите чрез завършилите в тях специалисти и чрез преподавателите си участват в това развитие? И аналитично, и математически това може да бъде определено. И ако такова участие е налице, и ако университетските специалисти /завършващи студенти, преподаватели и учени/ осигуряват устойчиво икономическо развитие в приоритетните за региона области, то дори в някои специалности да има „излишък“ от студенти, това не би било сериозен проблем.
Но в Националната карта е записано: „Утвърденият брой места за обучение на студенти държавна поръчка в държавните висши училища не се запълват в редица приоритетни професионални направления“. И това безспорно е факт. Ако са въведени критерии за съвместна работа между бизнеса и университетите, проблемът ще се преодолее сравнително бързо, защото тогава ще има осигурени работни места. Но за осъществяването на този процес ще бъде необходимо и още нещо и това са добрите мотиватори. За студентите от трети и четвърти курс такива са предлагане на „бизнес“ стипендии, квалифицирано съвременно практическо обучение, осигурени работни места след завършване, добър стандарт на кариера, включително и добро възнаграждение. Кой от тези елементи у нас на практика се изпълнява? Такъв тип взаимодействие образование – бизнес среда съществува само в дискусионната опция, а тя продължава вече повече от петнадесет години. Дуалното образование не може да реши този генерален проблем. Ние намираме най-прекия път към решаване на проблема чрез създаване на набор от ограничения.
Но „Капацитетът на акредитираните от Националната агенция за оценяване и акредитация Висши училища в България е близо два пъти по-голям от броя на действащите студенти и невинаги е съобразен с търсенето на образователни услуги по ПН и СРП“, е записано също Националната карта, което означава лошо планиране или отсъствие на същото в този процес. А може би и недостатъчно точни или неефективно изпълнявани критерии в процеса на акредитиране на университетите, защото у нас тенденциите са всички завършващи средно образование да постъпват в университети. Това отдавна наруши балансите за задоволяване на изискванията на пазара на труда и лесно може да бъде определено и дефинирано. Свръхквалификацията за много от работните места е неоспорим факт. Защо и кому е необходимо това? И тук също нека помислим – образованието услуга ли е или нещо друго? И дали не трябва сериозно да се мисли за по-добро присъствие на различните видове колежанско образование?
„Броят на висшите училища по професионални направления не винаги е съобразен с броя на студентите“ е друг абзац от Националната карта. Въпросът е свързан и с териториалното разпределение на университетите. Неслучайно Югозападният регион е преситен – там е столицата София с огромната концентрация на висше /и не само/ образование. Въпросът на регионализацията трябва да реши този проблем, както и въпросът на свръхконцентрацията на бизнеса в няколко големи града на страната. Националната карта на висшето образование ще се обезсмисли, ако тези въпроси не намерят адекватни отговори и безспорно точни решения.
Какво още трябва да има в Националната карта?
Брой студенти на глава от населението в региона; професионална реализация на специалистите в региона по направления на обучение; професионална реализация на студенти от региона по направления на обучението им на национално ниво; професионална реализация на студенти от региона в чужбина; студентски профил по региони; коефициент на съответствие на университета /и неговите специалности/ с икономическия профил на региона; работещи Университетски мрежи /проекти, съвместни специалности, съвместни обучения/; работещи консорциуми образование – бизнес; бизнес оценка на образованието и др.


Проф.д.н.Венелин Терзиев е възпитаник на Университета „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас и Стопанската академия „Д.А. Ценов“ в Свищов. Доктор на науките по национална сигурност и икономика. Редовен професор е във Военна академия „Георги Стойков раковски“ в София и Русенски университет „Ангел Кънчев“. Научните му интереси и публикации са свързани с проблематиката на икономиката, националната сигурност и социалното управление.