По повод на четвъртия военен преврат в Република Мали

Автор: подп. д-р Владимир Иринков – доцент в катедра „Логистика“ на факултет „Командно-щабен“ на Военна академия „Г. С. Раковски“ и Стратегически съветник по логистиката в Тренировъчната мисия на ЕС в Мали (EUTM) през 2017 г.

Хронология на президентите на Р Мали
  • На 22.09.1960 г. Модибо Кейта става първият президент на Република Мали. Военен преврат на 19.11.1968 г. сваля Кейта от власт. Ръководителят на преврата – лейтенант Муса Траоре основава и оглавява „Военен комитет за национално освобождение“. На 19.09.1969 г. Муса Траоре става президент на Мали;
  • На 26 март 1991 г., Муса Траоре го сполетява същата участ. Подполковник Амаду Тумани Туре и група военни извършват военен преврат, свалят президента от власт, вкарват го в затвора и го осъждат на смърт[1].
  • От 26 март 1991 г. до 26.04.1992 г. Мали се управлява от „Преходен съвет за спасение народа на Мали“ начело с пучиста Амаду Туре. Организираните от съвета избори печели Алфа Омар Конаре.
  • Алфа Омар Конаре е президент от 26.04.1992 г. до 08.06.2002 г. На президентските избори проведени на 12.05.2002 г. той губи от организатора на преврата от1991 г. Амаду Тумани Туре.
  • Амаду Тумани Туре е президент на Мали почти два мандата. На 22.03.2012 г., 2 месеца преди края на втория си мандат, военен преврат воден от капитан Амаду Саного го сваля от власт. На 8 април 2012 г. той официално обявява, че се оттегля от властта и бяга в Сенегал. На 12 април за временен президент е издигнат Чеик Диара. Но през декември водачът на военната хунта капитан Саного иска оставката му.
  • Президентските избори на 28 юли и 11 август 2013 печели Ибрахим Бубакар Кейта. Той встъпва в длъжност на 04.09.2013 г. и е преизбран за президент през 2018 г. Свален е с военен преврат на 18 август 2020 г.

На 19 септември 2013 г. в Бамако се организира церемония за отбелязване началото на мандата на Ибрахим Бубакар Кейта и победата над джихадитските сили. Теоретично, Република Мали е правово възстановена. Въпреки това, терористичните атаки в населените места на Северно Мали, концентрирани в регионите Тибмукту, Гао, Мопти, Кидал и Тесалит продължават и до днес с различна интензивност. Мали се намира в почти постоянно извънредно положение (гражданска полувойна). В страната се провеждат операции от ООН, ЕС, АС, G5Sahel и Франция. Действат много неправителствени организации и редица държави реализират собствени проекти за подпомагане и възстановяване на републиката.

Териториите на днешно Мали през годините на Френския колониализъм са попадали в различни административни единици. През целия колониален период и до сега, племената в западна Африка не са зачитали административните граници и наложените управления. Това се отнася най-вече за номадското племе Туареги. Туарегите – берберска етно-група,  наброяват около 2 милиона души, от които на територията на Мали се счита, че живеят над 620 хиляди. Те населяват централна Сахара и част от областта Сахел[2]. Историята на името Touareg все още е дискусионна. Предполага се, че то идва от „Tārgi“ –  множествено число на Targa, означаващо „жители на Тарга“. Тарга от своя страна е древното име на Фезан (историко-географска област в югозападната част на днешна Либия). Според самите жители името туареги се използва от французите в смисъл „Изоставени от бога“, което пък е заимствано от това, че племето много късно приема Исляма. Туарегите са наричани „Сините хора“ заради индиговия цвят на шаловете, които носят. Съвременните френски етимолози защитават тезата, че е по-правилно местните да се наричат Тамашек, както те самите се назовават. Това име е преминало от Imajaghan през Imuhagh в Kel Tamajaq  и означава „свободен“.

Конфликтите между туареги и французи започват веднага след колонизирането на западна Африка през 19 век. През 1881 г. те атакуват и избиват френска експедиция, проучваща възможността за построяване на ЖП линия през Сахара. През 1886 г. френски войски пресичащи Сахара, водени от офицера Justin-Marcel Palat са нападнати и избити от туареги. През 1886 г. френският изследовател  Camille Douls и неговият екип са избити в Сахара, отново от туареги. Подобна участ споделя авантюриста маркиз Море през 1896 г.

През 1895 г. Франция консолидира във федерация, няколко свои колонии в Запада Африка под името Френска Западна Африка. Към началото на първата световна война това са Сенегал, Горен Сенегал и Нигер, Мавритания, Гвинея, Кот д‘Ивоар и Дахомей (днешен Бенин). С напредъка на Първата световна война и ангажираността на Франция в нея, пред туарегите се откроява първата по-сериозна възможност за постигане на независимост.

  • 1916-1917 г. – Каоценско въстание в Нигер (от името на водача  Ag Mohammed Wau Teguidda Kaocen). Туарегите в северната част на Нигер се вдигат на бунт срещу Френския колониализъм. Те успяват да окупират големи области на север и обсаждат град Агадес. До март 1917 г. въстанието е потушено и много туареги бягат в Либия. Там водачът Каоцен е убит от предатели в своето движение.

След края на първата световна война, към Френска Западна Африка са присъединени Горна Волта (днешна Буркина Фасо) и Того. Пикът на френският колониализъм не трае дълго и през Втората световна война Франция губи много колониални територии. След края на войната, през 1945 г., колониите са върнати, но Франция е въвлечена в Индокитайската война 1946 – 1954 г. Веднага след неуспешния ѝ за Франция изход, следва кризата с Алжир, наричана война (1954-1962). През 1956 г. генерал де Гол прокламира идеята за обособяване на Сахарски региони и реорганизация на управлението им. Туарегите възприемат идеята, виждайки в нея възможност за единно управление на териториите, населявани от тях. След недоволство от страна на Алжир, границите на новия сахарски регион са разделени според зоните на влияние на различните султани. Това разочарова туарегите.

През 1960 г. Мали получава независимост[3] от Франция, гласува конституция и избира президент. СССР се възползва от политическата ситуация и на 14 октомври същата година сключва дипломатически договор с новата република. Освен установяване на посолства, сътрудничеството в областта на отбраната е много силно. Малийски военни се обучават в СССР, а 50 съветски военни инструктори са изпратени в Мали. На африканската страна са предоставени оръжия и най-вече авиация. Съветските сили оборудват и използват военните летища в африканската страна. Военновъздушната база в Мопти е използвана от СССР по време на Анголската криза от 1975 г. Следват две години, в които президентът на Мали се опитва да наложи социалистически модел на управление. Следствие на тези събития, туарегите отново виждат шанс за обединение на населяваните от тях територии.

  • 1962-1964 – Първо туарегско въстание. Въстанието е с искане за независимост на областта Азауад[4]. Въстаниците, основно туареги от племенната група Ифогас с мотив, че не признават авторитета на президента Модибо Кейта, искат независимост в Северно Мали,  Нигер и Южен Алжир. Бунтът се концентрира предимно в регион Кидал (населяван от клана Ифогас), като в неговия пик през 1963 г. въстаниците не са по-вече от 1500. Отговорът на редовната войска е бърз и суров, в резултат въстанието е потушено и огромна бежанска вълна се отправя към днешен Алжир.

През 1968 г. 14 офицера от Малийската армия начело с лейтенат Муса Траоре са в основата на преврат, който сваля Кейта и на 19.11.1968 г. Муса Траоре става президент. Той налага диктатура, която цели икономически страната да е ориентирана на запад. Съветското военно влияние обаче нама как да бъде пренебрегнато, в следствие на което страната запазва добри отношения и със СССР[5].

През 1969 г. и няколко години след това в Мали има сериозни суши, което кара доста малийски туареги да мигрират, достигайки Либия, където някой от тях се записват в „Ислямския легион“ (наричан още зеления легион) на Муамар Кадафи. Такъв е случаят и с туарегът Ияд аг-Гхали, чийто баща е убит по време на  Първото туарегско въстание. През 1988 г. Ияд аг-Гхали основава „Народно движение за освобождение на Азауад“, в което влизат голяма част от туарегските племенни групи, както и други племена.

  • 1990-1996 – Второ туарегско въстание. Политическата и икономическа криза в бившите френски колонии на централна и северна Африка след началото на 90те години на миналия век допринася за избухването на въстанието в северните части на Мали и Нигер. То протича в две интензивни фази и съвпада с втората гражданска война в Алжир 1991 – 2002 г.

Второто туарегско въстание започва на 27 юни 1990 с атака на бойците от Народно движение за освобождение на Азауад над пост на малийската жандармерия в град Менака. До края на годината нападенията в региона продължават. На 6 януари 1991 г., след серия успешни офанзивни действия на малийските въоръжени сили, е подписано Таманрасетското мирно споразумение. Според него, освен прекратяването на огъня, има няколко други съществени момента, а именно: над 47% от инфраструктурните инвестиции да се реализират на север; да се намали военното присъствие в Кидал; да се даде автономност на северните региони; и не на последно място – въоръжените бунтовници да се зачислят (в справедливо съотношение) в малийската армия.

Веднага след този акт племенните групи, влизащи в Народното движение за освобождение на Азауад, се отцепват, формирайки три нови групировки. На 26 март 1991 г., подполковник Амаду Туре и група военни извършват военен преврат, свалят президента Муса Траоре и основават „Преходен съвет за спасение народа на Мали“. Организираните от съвета избори на 26.04.1992 г. печели Алфа Омар Конаре. По същото време трите фракции отново се обединяват, привличайки и движението „Арабско-ислямски фронт на Азауад” в съюз, наречен „Единни движения и фронтове на Азауад“. Две седмици преди президентските избори водачите на новия съюз подписват „Национален пакт“, които урежда мира в Северно Мали и в рамките на една година предвижда да се създадат интегрирани военни части от малийската армия и останалите движения (Таманрасетското мирно споразумение). Мирът не трае дълго, през 1993 г. в паравоенния съюз възниква конфликт. По същото време, с активната подкрепа на Малийското правителство, започва създаването на контра-туарегски военни племенни съюзи  – така наречените милиции за защита от набезите на туарегите.

След серия мирни преговори, на 26 март 1996 г. официално се слага край на въстанието. На специална церемония в Тимбукту, наречена „Пламък на мира“ са изгорени 3600 оръжия.

След края на въстанието, за разлика от нигерските въстаници, които се интегрират в социалния живот на страната, малийските туареги остават недоволни. Недоволството е породено от това, че те са принудени да се оттеглят от по-южните региони на Мали в по-бедните северни такива. Немалък брой туареги се включват в трансгранични престъпни канали. Количеството бивши въстаници, занимаващи се с контрабанда и престъпност, расте. Недоволни от бедността в регион Кидал, туарегските бунтовници от 90-те основават движението Планините на Ифогас[6]. Това движение е ядро на създаденият на 23 май 2006 г. Демократичен съюз за промяна с основател Ияд аг-Гхали заедно с няколко бивши въстаници, сред които и Хасан Аг Фагага[7]. На същата дата демократичният съюз за промяна вдига бунт в Кидал, който на 4 юли 2006 г. приключва с подписване в Алжир на  мирно споразумение с малийските власти.

  • 2007-2009 г.  – Трето туарегско въстание. Нигеро-Малийският туарегски съюз, обединяващ Демократичният съюз за промяна и две нигерски групировки, нарушава мира от 4 юли 2006. През февруари 2007 г. са атакувани летището в Агадес и няколко града в Северен Нигер и Североизточно Мали. През април 2007 г., в ситуация на бунт, в страната се провеждат президентски избори. Според обявените на 12 май резултати със 71% е преизбран настоящият президент Амаду Туре. Негов пряк конкурент е Ибрахим Бубакар Кейта. Още с началото на въстанието в град Тинзауатен (на границата с Алжир), възниква конфликт и военни сблъсъци  между туареги и джихадисти от току-що обявената групировка Ал-Кайда в ислямски Магреб.

Тези събития и неуспешните опити на Хасан Аг Фагага да превземе градовете Абейбара през март 2008 и Нампала през декември същата година, неминуемо водят до края на въстанието.

На 4 януари 2009 г. Хасан Аг Фагага и 300 бойци от Нигеро-Малийският туарегски съюз се предават. Две седмици по-късно, в битка при град Тулузимин, другият бунтовнически водач – Ибрахим аг-Баханга е убит. На 7 октомври 2009 г. между останалите бунтовници, малийските и нигерски власти е подписано мирно споразумение.

Историята се повтаря за сетен път и Малийските екс бунтовници бягат в Либия, записвайки се в легионите на Муамар Кадафи. През ноември 2010 г. се създава Национално движение на Азауад. То се определя като пацифистко с основна цел – легитимно и невоенно възстановяване на историческите права, отнети от жителите на Азауад.

На 23 август 2011 г. Муамар Кадафи е убит. Добре въоръжените и с боен опит туарегски бивши бунтовници, които се сражават в неговите легиони, се връщат към идеята за независим Азауад. На 16 октомври 2011 г. различните групировки се обединяват в Национално движение за освобождение на Азауад (MNLA). Добре познатият Ияд аг-Гхали се опитва да оглави новосъздадената организация, но поради съмнения за свързаността му с алжирски екстремистки групи, за водач е предпочетен Билал Аг Шериф, а за военачалник – бившият полковник от либийската армия –  Мохамед Аг Наджем.

Името на Ияд аг-Гхали се свързва с почти всички въоръжени сблъсъци на туарегите с въоръжените сили на младата Малийска република. Син на загинал бунтовник от първото туарегско въстание, основател на MPLA през 1988 г., на MPA през 1992 г. и DCA през 2006, след третото въстание на туарегите той е назначен за консулски съветник на Мали в Джеда, Саудитска Арабия. През 2010 г. е заподозрян от саудитците, че е в контакт с Ал Кайда и е експулсиран във Франция. Подозренията са основателни – неговият племенник Абделкерим ал-Таргуи е командир на батальон на Ал-Кайда в ислямски Магреб, която от своя страна е крило на Ал Кайда в Северна Африка. След завръщането си от Франция през 2012 г. Ияд аг-Гхали основава своя групировка – Ансар Дин или „Защитниците на религията“, която всъщност е в съюз с Ал-Кайда в ислямски Магреб. Първоначално Ансар Дин наброява 300 души, но в последствие бързо се разраства и играе ключова роля в бунта от 2012 та до сега[8].

През 2011 г. се формират и други радикални групировки, като Движението за единство и джихад в Западна Африка (MUJAO) с основна маса жители от ъндърграунда на Гао.

  • 2012 г.  – Четвърто туарегско въстание. На 17 януари 2012 г. Националното движение за освобождение на Азауад (MNLA) атакува военна казарма в Северно Мали, обявявайки независимост на региона Азауад с центрове Кидал, Тимбукту и Гао. Правителството отхвърля това изявление, което е повод Ияд аг-Гхали, водач на групировката Ансар Дин, да обяви джихад.

През месец януари в ударите срещу северните малийски градове се включва и Ал-Кайда в ислямски Магреб. През месец февруари 2012 г. бунтовниците превземат градовете Менака и Лере и атакуват Тесалит, Кидал, Агуелхок, Ниафунке и населени места в регион Мопти.

На 10 и 11 март 2012 г. пада казармата в Тесалит и на 18 март Ансар Дин поема контрола над града. На 22.03.2012 г., 2 месеца преди края на втория мандат на президента Амаду Туре, военен преврат, воден от капитан Амаду Саного, го сваля от власт. Африканският съюз, осъждайки този преврат, лишава страната от членство в съюза. През месец март, поради политическия хаос редица малийски военни (особено в регион Менака) бягат на страната на бунтовниците от MNLA. Тяхна съпротива са само милициите от Ганда Исо и Ганда Кои. През тези месеци бунтовническите групи декларират, че действат самостоятелно и няма съюз между тях. Наблюдава се съревнование, коя групировка ще завладее по-вече големи градове. На 29 март 2012 г. MNLA и Ансар Дин са пред Кидал. На другия ден армията напуска града и се оттегля в казарма на жандармерията в град Гао (350 км от Кидал) и така Кидал пада в ръцете на бунтовниците.

В началото на април Ансар Дин, MNLA и AQMI започват да координират военните си действия, влизайки в Гао и Тимбукту. В своя сайт на 6 април 2012 г. MNLA обявява независимата държава Азауад. На 8 април 2012 г., сваленият президент заявява, че се оттегля от властта и бяга в Сенегал. На 12 април за временен президент на Мали е издигнат Чеик Диара.

В началните месеци на въстанието MNLA се стреми да запази облика на пацифистка организация. Стремейки се да поддържа образ на бореща се за справедливост група, тя избягва насилието над цивилни. През месец април 2012 г. обаче е нападнато алжирското посолство в Гао. Посланикът и 6 дипломати са отвлечени. Отговорност поема MUJAO, а MNLA критикува остро този акт. Това е и повратен политически момент, който ангажира всички световни и регионални организации за решаването на конфликта в Мали.

На 26 май 2012 г., след три седмици преговори в Гао, MNLA обявява сливането си с ислямистката група Ансар Дин. Те обявяват, че независимата ислямска държава Азауад ще прилага шариата, и че формират обща армия за защита на територията и народа „в цялото му разнообразие“.

През октомври 2012 г. Африканският съюз подновява членството на Мали в съюза и иска от ООН да излезе с резолюция. На 21 декември 2012 г. Съвета за сигурност на ООН издава резолюция № 2085 за установяване на мироналагащата операция MISMA. Базирайки се на резолюцията и по искане на правителството на Мали в началото на месец януари 2013 г. Франция стартира операция „Сервал“. Около пет хилядна френска войска подпомагана логистично и разузнавателно от коалиция държави (САЩ, Канада, Белгия, Англия, Холандия, Италия, Германия и Дания) дебаркира в Сенегал и се придвижва към столицата на Мали – Бамако. Операцията започва на 11 януари, когато вертолети Газела атакуват военни колони в град Севаре. Проведени са въздушни атаки над редица бунтовнически бастиони и след успешни сухопътни тактически действия е превзет град Кона. На 13 януари 2013 г. са освободени градовете Лере, Дуенца, Нампала и Гао. Въпреки успехите на французите, бунтовниците превземат Диабили, но на 14 януари френските сили си го връщат. Следват освобождение на Гао – 25 януари, на Тимбукту – 27 и на Кидал – на 30 януари. На 8 февруари са освободени Тесалит и Аделхок.

В края на февруари 2013 г. всички градове са освободени от бунтовническите войски, но това далеч не е начало на демократичното съществуване. Бунтовниците променят тактиката си и започват партизански действия. От всички групировки единствено MNLA е пацифистка и склонна към преговори с правителството на Мали, което се нуждае от такива, за да проведе спешно президентски избори. След преврата на 22.03.2012 г., воден от капитан Амаду Саного страната се управлява от временния президент Чеик Диара. И така, на 2 юни 2013 правителството на Мали започва преговори с MNLA за провеждане на избори в бастиона на бившите бунтовници – Кидал. MNLA обаче не е съгласна да се разположат малийски военни в града, което води до напрежение. До споразумение се стига на 18 юни 2013 г. в столицата на Буркина Фасо Уагадугу. На 28 юли 2013 г. е проведен първият тур на президентските избори, които са спечелени със 78% от Ибрахим Бубакар Кейта. На проведеният на 2 август втори тур, печели същият кандидат и на 7 август конституционният съд обявява резултатите за окончателни. На другия ден MNLA и MPA обявяват Азауад за независим, което подкопава споразумението от Уагадугу. Малко по-късно, групировките официално прекратяват споразумението с мотив, че президента Кейта отказва да преговаря за статута на Северно Мали.

На 19 септември 2013 г. в Бамако се организира церемония за отбелязване началото на мандата на Ибрахим Бубакар Кейта и победата над джихадистките сили. Tеоретично, Република Мали е правово възстановена. На изборите през 2018 г. Кейта е преизбран за президент, но терористичните атаки в населените места на северно Мали, концентрирани в регионите Тибмукту, Гао, Мопти, Кидал и Тесалит продължават и до днес с различна интензивност, поради което Мали се намира в постоянно извънредно положения.

От този период насам, въоръжените групировки действащи в страната търпят много динамични трансформации, делейки се основно по признака  проправителствени – антиправителствени, като от вторите някой са фанатизирани ислямисти, а други се занимават с контрабанда и престъпна дейност. По характерни обединения са Платформата (la Plateforme) – в лагера на проправителствените въоръжени групировки и Групата за поддръжка на исляма и мюсюлманите (JNIM) – в лагера на антиправителствените.

В следствие неефективните действия на малийската армия и неспособността ѝ да защити местното население, на 14 юни 2014 г. в Алжир, няколко проправителствени въоръжени групировки се обединяват в обща платформа на движенията за самозащита или за по кратко – Платформата. Една година по-късно, пак в Алжир, Платформата подписва мирно споразумение с правителството на Мали. Споразумението е многонационално, защото в него се подписват лидерите на много сахелски държави, Франция и Африканският съюз. То урежда оперативен механизъм за координация, по силата на който войници на редовната Малийска армия, на Франция и ООН заедно с бойци на Платформата следва да патрулират съвместно.

Традицията в Африка договорките да не се спазват важи изцяло за групировките в Мали. Началото на съвместните патрули (близо 1 година и половина след решението за тяхното създаване) е белязано с кървав атентат. На 18 януари 2017 г. в лагер близо до летището на Гао се събират около 600 комбатанти от Платформата и Малийската армия за началото на съвместен патрул. Кола камикадзе минава през бариерата и се взривява в патрула. Жертвите са над 70, а отговорност поема Al-Mourabitoune (фракция от групата AQMI). Първият реализиран патрул е на 23 февруари същата година. Въпреки съвместните патрули проправителствените групи водят сражения за контрол над градовете Кидал, Гао и Менака и до днес.

В лагера на радикалните антиправителствени въоръжени групи също настъпват трансформации. Най-характерна такава е обединението на четирите основни терористични групировки: Ал-Кайда в ислямски Магреб (AQMI), Al Mourabitoun, Ansar Dine и Macina Katibat в „Група за поддръжка на исляма и мюсюлманите“ (JNIM). Обединението е обявено на   02.03.2017 г. с основна цел – подготовка на нападения в района на Кидал, Тесалит и Агуелхок в сътрудничество с ИДИЛ. Лидер на новата коалиция е водачът на AQIM –  Emir Abdelmalek Drukdel  (познат под името Abu Musab Abdel Wadoud), който е убит от френските сили на 3 юни 2020 г.

В постоянно усложняващата се ситуация в Мали парламентарните избори, насрочени за 16 декември 2018 г., се отлагат на няколко пъти (за април 2019, за юни 2019) и се провеждат чак през март 2020 г. През това време, недоволствата и протестите на цивилни граждани в столицата Бамако почти не спират. За да се успокои напрежението на 18 април 2019 г. назначеният от президента Кейта министър-председател Сумейлу Майга подава оставка. За министър е назначен Бубу Сиссе, но и това не успокоява протестиращите. На 19 август 2020 г. военните от гарнизон Кати (в областта на столицата Бамако, където се намира резиденцията на президента, военен гарнизон и Диркция за осигуряване с бойни припаси, гориво-смазочни материали и транспорт на Малийската армия заедно със складовете) извършват преврат и президентът публично обявява, че се оттегля.

Това е четвърти военен преврат в републиката, но първи под носа на десетки хиляди миротворци в страната. В Мали се провеждат мисиите Баркан и Такуба на френските сили, Съвместни сили на Г5 Сахел, MINUSMA на ООН, EUTM и EUCAP на ЕС.


[1] През 1992 г. новият президент Алфа Омар Конаре заменя присъдата на сваления президент Муса Траоре с доживотен затвор. През 1999 г. отново го осъждат на смърт, но в края на годината пак заменят присъдата с доживотен затвор. През 2002 г. в рамките на националното помирение е помилван и основава опозиционната партия „Патриотично движение за обновление“

[2] пояс южно от Сахара по протежението на пустинята, обхващащ части от териториите на днешните  Сенегал, Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер, Нигерия, Чад, Судан и Еритрея

[3] В референдум проведен на 28.09.1958, избирателите на Френски Судан гласуват с 97 % „за“ създаването на Суданска република в рамките на Френската общност. На 14.01.1959 г. се създава Федерация Мали в която влизат Суданска република, Сенегал, Горна Волта и Дахомей. За президент на Асамблеята на Федерацията е избран Модибо Кейта, който е дългогодишен Малийски активист и ръководител на антиколониално движение. На 20 юни 1960 г. Суданската република получава независимост от Франция. На 20 август 1960 г. федерацията се разпада и на 22 септември 1960 г. Модибо Кейта провъзгласява независимостта на Република Судан под името Република Мали, като неин избран президент.

[4] Областта наричана в Мали „Azawagh“, в Нигер „Azawak“ обхваща територията на централна Сахра, простираща се южно от границата с Алжир и граничните райони между източната част на Мали, и западната на Нигер. Тази област се населява от туареги. Името на географския район се използва от бунтовници туареги, които през 2012 г. обявяват държава „Azawad“ (цяло северно Мали).

[5]В личен разговор малийски военен ми сподели, че най-добрите години за страната му са именно между 1970 и 1985 г., в които никоя велика сила не е можела да постигне самостоятелно влияние над Мали.

[6] L’Adrar des Ifoghas – планиски масив в северо-източно Мали и южен Алжир. Населяван основно от родовата туарегска общност ‚“Ифогас“.

[7] Хасан Аг Фагага участва в бунтовете  от 2012 г. и покъсно, след мирното споразумението от Алжир през март 2017 г., е назначен за ръководител на временните власти на Кидал.

[8] Интересен факт е, че след завръщането на Ияд аг-Гхали в Мали през 2012 г. правителството на страната се обърща към него да преговаря с Ал-Кайда в ислямски Магреб за освобождаването на четирима френски заложници. След битката при Тагаргах, между въстаниците и френските сили провеждащи операцията Сервал в Мали, Ияд аг-Гхали изчезва. На 26 февруари 2013 г. САЩ официално го обявяват за терорист, а на 2 март 2017 г. той става водач на съединилите се ислямистки терористични групировки в северна Африка.